Изгрява черното знамение
на онзи забравен небосвод,
нарисуван за теб и мене.
Не беше ли във друг живот
това, което ни привлича
към малката ни тъмна бездна?
Дори не знам дали сме се обичали,
но в нея все тъй исках да изчезна…
Когато хоризонта те открадна,
намерих си други небеса,
научих се без безпощадност
да дишам. И без сластта
да бъде магнита на душата ми.
Когато хоризонта те открадна,
не дишах дълго. Въздуха се клатеше.
И цялата вселена се разпадна.
И днес хоризонта ме предаде,
и аз се блъскам в купища стени,
които сама си създадох,
и зад които не може да влезеш ти.
Върни се пак там, където забрави
за нашта малка, черна тайна.
Върни се… Нещо в мене се дави,
говори ми за някаква безкрайност,
в която с сърце само се дишало,
колкото и черно, и дълбоко да било.
Върни се… Мое знамение, изписано…
Преди да пропукам този син небосвод,
който все още ми е твърде ярък,
но който след тебе беше ми дом.
Казвам ти „не“ и шанса е малък.
Но ти знаеш как се чупи вълнолом…

14.08.2018г.
гр. Сопот