Ноември е, съвсем в началото дори.

И няма нищо, че навън листата падат,

когато ме погледнеш, в мене всичко продължава да блести.

И зимата заплашва, че ще дойде,

ще засипе всичко в снежен пух.

Топлината ще поиска да отмъкне...

Светът за миг ще стане глух.

Но до мен ще бъде вечен пламък.

Докоснеш ли ме, искрата ще ме изгори.

Мечтите... ето ги, за тях и раят ще е малък.

Виж ги как танцуват!

Като в детски смях и тишината с тях започва да кънти.

Животът ми отново става лято...

Причината - това си Ти!

Слънце те нарекох,  не защото е красиво,

а защото внесе цвят в моите мечти.

Разцъфнаха и на теб ти обещаха:

с теб да са, дори и да боли,

завинаги да запазят топлината,

нищо, че понякога и тя гори...