Есен
Тази есен жълтееше тихо
и превърна се бавно в черно-бял зимен филм.
Парапета на двора кристалчета скриха
и се плисна конякът във стария скрин.
Съживи се уютът на тихата къща,
а камината сякаш сама разгоря.
Невъзможоно е, зная, при мен да се върнеш,
но и там да останеш – не ще си сама!
Ще ме видиш в луната, която наднича.
Във звездите искрящи, във сухия лед.
В огледалото прашно със образ различен
ще откриеш, че скрил съм се някъде в теб.
Тази есен на сняг заприлича
и прозорецът в хола покри се с цветя.
Аз до теб съм. Невидим. И пак те обичам!
Виж камината – сякаш сама разгоря...
© Ивайло Цанов All rights reserved.
