Няма есенно-жълти листа, няма и вятър,

протоколно изглежда всичко наред –

жегата напомня в повече за плътта ни,

а душата скучае, като снежен човек...

Остава ми трепета и лудата странност,

в шепота между твойте и мойте очи.

Само ние си знаем за сладката тайна,

макар да не съм ти намеквал дори...

Ала в съня си кръстосваме винаги заедно,

върху облите острови от думи двусмислени  

и така доближили тела на кожени атоми,

не достигаме никога до прегръдките си.

И е ясно за двамата – няма да го признаем,

обременени щастливо-семейно, с деца...

Нека само почувствам още веднъж  диханието

и въздушните ласки на непокорната ти коса.

Водопад от гърди! – Господи, колко е хубаво,

да усетя напрегнат зрялото женско начало,

да ме омаеш с диво-накъсани мигове

и да науча как Минотавъра обладава...

А духът ти с огън и лед ме разпалва и натъжава...

И какво, че ти си Мария? –  аз съм просто Иван...

Искаме само това, за което животът си заслужава,

като музика под ръцете на Клайдерман!...