Есенни гроздове от спомени
Вкусът на грозде ме завърна там,
където се надсвирваха щурчета.
Асмата бе врата към онзи храм,
от който аурата още свети.
Гроздата днес са с други имена.
Божественото как се прекръщава?
Помня онзи сладост на фурма,
с която се засищах до забрава.
Помня арджиляновия сок
който дядо правеше в корито.
След четирийсет дни като пророк
неговите качества опитваше...
И зайбер помня. Помня и памид...
И дребнозърнестото, де растеше лудо...
Сега е вече нещо като мит,
че имахме асми от руско чудо.
Кой ли тук четящ ще рабере,
че гроздето преследва свое време?
И днес, човек продукция бере,
ала вкусът е спомен и безвремие.
© Валентин Йорданов All rights reserved.
