Есенно от последната дига на лятото
Предесенно прилича ни да чакаме,
загърнати с дъха на мокра шума.
Пронизани на шията ми, макове
ме сещаха за лятото от думи,
разресвано край храстите и шипките
под сутрешния глъч на чучулиги,
за слънцето над рошавите сипеи,
превзело всички брегове и диги.
Отива си... Полека. С тази истина,
полепнала в ъглùте на очите,
отсъдила да си платим със лихвите
за пировата гледка на слепците
да ваят цветове, от нищо късани,
ята от дъжд, разнищил се на пръски.
Откраднах си смокиня в шепа (късно е...)
и с нея мигове, за тебе къси.
По-бавно от куршум не спря. Отмина ме.
След отлива прилича да съм есен...
Морето с грохот като дига срина ме.
Смокинята ми сграбчи.
И отнесе.
© Дарина Дечева All rights reserved.
