Есенно стихотворение за пролетта
Треви, в които цветовете
вибрират с есенните трели.
Нима е слязло в тях небето
с дъждовните си акварели?
По изгрев, пламнала, гората
повдигна кок със златни фиби.
И дълго, глътнали зората,
валяха листопадни риби.
Щурецът, окъснял и слисан,
зачеркна летните акорди.
Цигулката му с щрих орисан
изплака октомврийски строфи.
Напролет в схлупената къща
и в соковете на върбата
навярно любовта се връща
със светлините на дъгата.
Светът – прекрасен, непокръстен,
ще се роди по милост Божия.
Пази го, сине мой, нeвръстен.
Защото друг е невъзможен.
© Валентина Йотова All rights reserved.
