Етюд
Сивоока луна, луна среброкоса,
майко на всички светове,
погледни ме, погледни ме,
луна сивоока...
И със мъдри ръце докосни ме.
Днес си златна точка,
която съдбата постави след всичко,
наречено с моето име...
Погледни ме, погледни ме,
променящо се мълчание.
И с думи за обич докосни ме.
Утре ще си отваряща скоба,
а след нея ще тръгнат
едва промълвени желания,
образи на копнежите и на любовта ми.
И ще се лутат безпомощни,
докато затвориш в длани смисъла
и станеш запетая.
Тогава ще се отворят портите на сърцето
и ти ще надникнеш в прозорците ми накрая.
Погледни ме, погледни ме,
сивоока сплетнице,
подпухнала от безсъние
и толкова много въздишки
твоят бляскав път ме мами към него,
но брега ме държи в мъгливи обятия.
Чуй ме, майко, залюляла душата ми в длани!
Намери го, луна, вместо мен погали го,
и като сърп окоси сънищата му необятни.
© Цонка Людмилова All rights reserved.
