Евтаназия
Самотно, разбушувано море
безпомощно разбива своите стенания,
в скалата, със надежда болката да спре –
да изсуши сълзите му прелели от ридания.
На хиляди разпръснати частици
разпенени хвърчащи капчици вода.
От болки и страдания сломени птици
ударени готови да избягат от реалността.
....
Тя идва винаги неканена – със поглед леден
жадна да убива. Жестока болка с тежки длани
забива остри нокти с дъх безмилостен,
приспива мисълта омаяна от парещите рани.
И ти не виждаш и не чуваш в самотата.
За тебе тя е каменен дворец,
във който ти самия си стената,
за тихия и нежен вечерен ветрец.
Лежиш във дъното на черна самота
в затвор зловонен лъха хладина.
А пропаст си дълбае тишината,
лежиш отчаян и не да виждаш, не виждаш красотата.
А виждаш маската на някаква надежда
и мислиш си да сложиш край на всяка мъка.
Но всъщност замъглена мисълта ти те отвежда
към път без изход – няма мърдане от тука.
Приятелю, ти носиш най- безценната душа!
Лъжата предрешена в Светлината разкодирай,
ласкателно в теб се вглежда и усмихва тя.
Хуманен избор – после тъмнина. Не тръгвай, не умирай!
Страданието, болката са грозно – страшни.
От тях по страшен ада не ли – смъртта,
ще те измъчва с огнените зъби най-ужасни,
не ден, не месец, не година, а през вечността.
Ти имаш право на достоен избор.
Познаваш ли най – нежния от всички глас
Исус ти казва Аз Съм Възкресението и Живота.
Повярваш ли Ми, в рая ще живеем вечно ти и Аз!
Но сам да сложиш края си, подписваш си присъдата.
Подписваш собствената си присъда безвъзвратно, безконечно.
Ти имаш право на достоен избор.
.....
Самотно разбушувано море
безпомощно разбива своите стенания,
скалата иска силно да го спре –
обгръщайки го в своите очертания.
© Мария All rights reserved.
