Eзичница
Пробужда се черказкият ми ген
и аленее смуглата ми кожа.
Навярно от прабаба наследен,
отблясък огнен по ръба на ножа.
В косите мои ветровете спят,
луната на челото ми сияе.
Сърцето си превръщам в черен ат,
до тебе стръмен път е... и безкраен.
Ще стигна, но кога и аз не знам,
рисувам те в съня си с тръпни пръсти...
Кръвта бушува, любовта е храм,
езичницата в мене ще покръсти.
И огънят ще легне укротен,
нощта ще бъде тиха и сакрална...
Щом позове черказкия ми ген,
в кръвта ти клади хиляди ще пална...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
