Спрях да чакам влаковете вече –
гара съм, но те не спират тук.
В старите си дрипи съм облечен –
чувства овехтели, бродещ звук.
Звук – далечно ехо на цигулка,
звук от скитащ пътен карнавал.
И сред бледи сенки от светулки
вдишвам от света ни залинял.
Гара съм, а влак не е минавал
сякаш, май почти от сто лета.
Ала няма как да го забравя –
участ, заклинание, съдба!
© Данаил Таков All rights reserved.
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
а прелитат самолети