Гарата
Изсъска този адски влак,
издул претъпкани купета
и в изстиналият зимен мрак
заскърцаха ръждиви колелета.
А гарата, раздирана от този звук,
прехапа зъби и отвърна -
тя виждала бе много пъти тук,
как с мъка хората изпълва.
Свидетелка на този страшен акт,
тя мигом върху мене се стовари -
тонове метал, бетон и смрад
ме притиснаха в зловещи кулоари.
Поела океани от сълзи,
кръв, любови и убийства,
като демоничен монумент стърчи -
храм на вяра, обич и безчинства!
Мъченица на съвремието е тя,
обежище на просяци и на бандити,
крещи отчаяно за свобода
от стените с напиканите графити.
И в тази дяволска тъма
пое без срам и моята разлъка...
Сякаш бе от кръв и плът и тя,
когато по стъклото ти почуках!
Погледна ме, изпълнена с вина,
а дъхът ти ме погали през стъклото
и слях се със вонящата тълпа,
загубил вяра във доброто.
Изстена призрачният влак
и потъна с тебе в тъмнината,
а на гарата поредният глупак -
своя влак така и не дочаках.
© Добри Бонов All rights reserved.
