Гаврошът, който не изчезва след залеза
Гаврошът, който не изчезва след залеза
Градът издиша тежко след залеза,
сякаш цял ден е тичал след мечтите ни.
По улиците пробягва онзи гаврош —
вечно бос,
вечен бунтар на съдбата,
момче, което прави чудеса
само като се усмихне.
Онова лято беше горещо
като двигател след дълъг път.
Аз, бензинджия с прашни ръце,
наливах свобода в резервоарите
и си мислех, че никой не гледа нагоре.
А той гледаше.
И виждаше чудеса,
които ние — големите —
отдавна сме скрили в джобовете на бързането.
Градът светеше като огромно обещание,
тротоарите пукаха от истории,
и всяка лампа казваше:
„Не заспивай.
Има още нещо за живеене.“
Гаврошът тичаше пред мен —
сякаш водеше парада на надеждата.
И за миг разбрах:
чудесата не са на града,
а на тези, които още вярват.
И тази вечер, когато дъждът се стича по витрините,
аз пак усещам онова лято —
не в ноздрите,
не в ръцете,
а дълбоко в душата,
където едно малко момче
още прескача локвите
и учи целия свят
как се започва отново.
© Атанас Димитров All rights reserved. ✍️ No AI Used
