Гаврош пред витрината на Вселената
По Коледа, Луната беше слаба.
Полегнала на облачен креват.
Тя гледаше звездите със наслада
и грееше над малкия ни град.
Видях във Витлеемска нощ вълшебна,
градът ни беше истински обор...
Успях с душата си, да я погледна,
очите бяха в мрак и във затвор.
Градът тъмнее, улиците кални...
Луната пръска златна светлина.
Звездите сякаш са в премени бални,
а моят град - залостена врата.
И като куче вие тишината,
презряла тук хроничен безхабер.
Като мечта, красива е Луната,
попила сякаш златен гроздобер.
Аз пожелах си чудото да стане,
градът като луна да заблести.
Надеждата ми, под ръка ме хвана
и затрептяха всичките звезди...
© Валентин Йорданов All rights reserved.
