Глидачкътъ пузнавъ
(Читети с усмифкъ и с чирвенъ точкъ)
Взе тоз моя дяду, чи съ изпъри.
Цял ден вечи изминъ как мълча.
Самута. Биз негу нищу ни върви.
Чи кът гу нямъ, пу кой дъ гълча?
Избягъ пущинътъ, чак съ скри.
Ни в кръчмътъ, ни в хоримагъ.
А мен утвътри сичкуту ми ври.
Ходих нъ глидачкъ, дъ пумагъ.
„Ни можиш гу намери" - викъ -
„Виждъм гу ду идна бялъ мума.
Ни гу търси у селу, ней е тука."
Десит левъ зъ тез думи ми зима.
Учити си изплакъх, общу зету.
Ридувах ги, щот дъ ни съ муря.
Ут пърити пуд дюшекъ бе зету.
Зъдилих там, куга земъ дъ умра.
Вичиртъ дядуту ми съ прибра,
ни лук ял, ни лук мирисъл дажи.
„Ано, прущавъй, ходих у града"
Мълча. Знам, сичку ши си кажи.
Усмихвъ ми съ, га чи ши дивей.
Учити шарят му пу мен игриву.
Учистену дишъ, ама същу змей,
сякъш прихванъл ей нещу диву.
Кът почнъ дъ мъ гони из одаятъ,
пък пъргъв е, виднагъ мъ хванъ.
Не, чи бягъм бързу с дватъ кракъ,
а третия, (бъстунъ) вънкъ устанъ.
Кво посли станъ, нямъ ви гуворя.
Не чи е срамну, мъ съм муралнъ.
Зъ муматъ бялъ думъ ши утворя,
пък зъ другуту... съм предуволнъ.
Указъ съ муматъ, дет с бялъ удеждъ,
аптекърка била, прудавълъ илачи...
Синкаву хапчи, пумагълу изглеждъ.
Пък и глидачкътъ, пузнавълъ значи.
24.09.2007
© Анета Саманлиева All rights reserved.
