Незнайно от къде и как,
в градина от магарешки бодили
се пръкнало глухарче.
Докато растяло, се радвало на своите другари,
които пазели го "нежно и с любов".
Духнел ли ветрец, опирало се то на този,
по-високия и силен.
Завалял ли дъжд, то нежно сгушвало главица
под по-големите и сигурни листа.
Всичко било някак сладко и спокойно.
До сега!
В долината се развихри буря
и всичко живо "затанцува".
"Запревиваха" се всички и...
в телцето му забиваха иглички.
Поглежда се глухарчето и се зачуди:
Защо не може да боде и то?
Огледа се добре.
Имаше листа, но бяха нежни.
Имаше главица, но тя бе жълта
и не така високо в небесата - 
по-скоро близо до земята.
"Спрете!" - мигом се изкряска.
Толкова бодеше!
Колкото крещеше, пò болеше...
Странно беше всичко вече в долината!
Никой не погледна капчиците мляко,
дето бавно стичаха се по стъблото -
"мир, оставете ме на мира!"
Смехът им само весело отекваше в ефира.
Чак сега глухарчето видя
стройните, бодливите тела,
а от крехкото му стъбълце
се изнизваше животът.
Тъжно сведе то глава.
Малко късно беше да умува
Как?
Защо? и
Докога щеше да добрува?
Стресна се от странна гледка -
собствената си глава.
Беше бяла, пухкава, голяма
и то усещаше промяна.
Беше лека и ефирна,
и прекрасно дивна.
Тръсна то главица и отсече:
"Стига вече!"
Тозчас пръснаха се лудо
семенцата по земята
и понесоха се към безкрая,
само не можеше да се пребори
с тълпата подивяла.
Вдигна голата главичка
малкото глухарче,
изведнъж отвътре появи се мъничка надежда,
че, може би, сега накрая
ще успее да намери и другарче!