Глътка болка
Нощта е тиха, луната свита на половина.
Небето празно е и пусто.
Мрак изпълва всичко в таз картина.
И вятърът вечерен пее свойта песен глухо.
Единствен лъч на светлина
се крие в уличната лампа,
която мига и слабо, пори нощната тъма.
Нощта е хвърлила таз тъжна сянка.
Отпивам глътка от рубиненото вино
и дърпам от късата цигара.
Зад мене ти си нещото красиво,
което кара моята душа да страда.
Поглеждаш ме, но не проникваш по-дълбоко,
не виждаш болката, пък камо ли теглото.
Ти виждаш красивата ми външност
и това ти стига, но няма същност.
Не виждаш, ти не гледаш, а тръпнеш,
от първичния инстинкт пропита,
не знаеш нищо за тъгата скрита,
а нещо мръсно и вулгарно шепнеш.
На сутринта си тръгваш
доволна и щастлива,
откраднала
от мен каквото можеш.
А аз си пуша късата цигара,
отпивам от рубиненото вино
и сещам се за болката ми стара,
която кара моята душа да страда...
© Станислав Георгиев All rights reserved.
