Гостенката може да остане
Спомени мои, вие мълчахте и чакахте
някой такъв като нея да дойде на прага ви.
Спомени мои – чешми, братовчеди и храсти,
стъпки и стонове – ето я, вече е ваша!
Хайде, пуснете я в себе си и я обичайте.
Вижте очите ѝ – кладенец тъмна упойка.
Чуйте косите ѝ – вятър, ухаещ на тичане.
А пък гласът ѝ – космичният глас на девойка.
Ала бъдете внимателни, спомени мои.
Тя не е виждала вашите дебри и сенки,
нито е влизала в острите ви завои,
в парната баня на личните ви сантименти.
Бавно, полека хванете ръката ѝ нежна
и я водете тъй, както прохожда детенце.
И ако стигне до мен и в очи ме погледне,
аз ще усетя дали съм пораснал до нея.
© Валентин Евстатиев All rights reserved.
