Опитвам за пореден път да те накарам да говориш!
Не, не спорим! Устата ти застина в мълчание…
А търсих в тебе някаква надежда, упование.
И не споря, че търся повод да говорим…

Лъжа е било всичко!
И разговорите до късна доба,
и клетвите, и думите, уви.
Само снимката пред мене е доказателство,
че те е имало, че истински си бил.

Оглеждам се в нея, в твоите очи…
От тях струи тъга…
Нима ти тъжен си, сподели?
Пореден ден се боря да те накарам да говориш…

И не тъга, а безразличие струи.
Една-едничка дума само ми кажи,
дори да бъде нещо като сбогом,
че мълчанието ти убива ме,
обрича ме на бавна смърт, мъчителна…

А знам, че силен си. Че можеш да намериш
сили да кажеш нещо,
може и да е : Прости ми, аз сгреших!

Сама съм пак, всред много хора.
Сълзите ми не спират в нощта.
И търся те, но никъде не те намерих.
За сетен път да кажа: Говори!

А аз ще седна някъде отсреща,
И ще слушам дълго, да - ще те чета.
Ще попивам жадно всяка твоя дума, както и преди.
За сетен път те моля: Говори!

И тръгнеш ли завинаги от мен, ще
бъда безутешна, нима това е моята съдба?
Когато мислех си, че ще те имам,
ти ми обърна гръб и замълча.

Потули се там някъде в здрача,
с бързи стъпки се отдалечи…
Очите ми те търсят в полумрака,
но уви… замина, без да отрониш думичка, нали?