Градът
Градът заспива в шепите на мрака,
забравил делничните си терзания.
Надежда бе изгубил все да чака,
напразните човешки обещания.
Градът въздъхва, като пред разлъка
и бавно се сбогува със мечтания.
Опитва се да просече пролука
за бягство от безбройни отчаяния.
Градът сега е пролетен и хубав е,
защото украсиха го дърветата.
Жадува със неистово бленуване,
съдбата си да преобърне, клетата.
Градът е уморен от бесовете ни,
поема в стъпките на всеки клетник.
Дочува воплите и виковете ни,
сред бурята от разярени клетви.
Защото е за жертвите убежище,
защото за сълзите е прегръдка.
Арена е за всяко диво зрелище –
любов и мъст, отпивани на глътки!
© Данаил Таков All rights reserved.
