Граничарска балада – 1980
ГРАНИЧАРСКА БАЛАДА – 1980
от Владимир Виденов
Връз бодливата тел съхнат облаци прашни.
В осем тръгвам наряд. Автоматът калашник
зареден е със смърт. Ще опазя ли кльона –
за честта на рода. За честта на пагона.
И по първи петли, и когато се мръкне,
няма даже и пиле през мен да прехвръкне.
Ако някой към гръцко оттука поел е,
първо викам му: Стой! И побегне ли – стрелям.
Точно тъй бе по устав, такъв бе законът,
„диверсант” щом нагази в граничната зона.
Трийсет зими мълчах. И какво да напиша?
Аз, хлапак жълтоклюн, осемнайсетгодишен,
не разбирах защо ми е пушка с патрони.
Този кльон бе затвор, беше дамга пагонът.
Зад бодливата тел бе светът, все надничах
със надежда – да зърна там мойто момиче.
Но наместо с девойка – разхождах се с куче,
козирувах през час на един подпоручик
и броях ден след ден – колко още остава
от присъдата в тая каторжна застава.
Чел бях Чехов – че пушката трябва да гръмне...
И дордето катерех баирите стръмни,
стисках зъби, но гледах Фортуна в очите
и се молех да няма пред мен нарушител.
Слава Богу, не пукна проклетата пушка.
Ни човек, нито звяр съм прихващал на мушка.
И със тази утеха животът ще мине,
но онези две черни войнишки години,
като дяволски химн, като варварско знаме,
ще са моят кошмар – и в съня, и в смъртта ми.
© Владимир Виденов All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Хубав стих за трудно време! Напомни ми за баща ми, още пазя снимката му с граничарското куче, много си я обичаше,милия...Благодаря ти, Влади!!
-
А някои казват, че в казармата се става мъж!!! А на някои пушките им пукнаха!! Поздрав!!!
-
Хубаво стихо, друже! Е, щом облаците са прашни, то те са сухи...но все пак уважавам авторовото виждане! Поздравления!
-
Поздрав!
-
Здраве желаем, Виденов! Напълно съгласен! И те поздравявам!
-
Искрено и истинско!
-
!!!
-
Силно ....и истинско!
-
За първи път да ми хареса текст на войнишка тематика! Много добре написано, браво!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
Аз бах дете, когато съм стоял от другата страна на твоя автомат. Бях дете, когато къщите бяха от едната страна на кльона, а нивите от другата, когато за да отидем на гости при баба, трябваше открит лист, когато имаше застави... още пазим част от тази бодлива тел, още помним близки, които сме изгубили „погрешка“... още помня, че батковците в София, не бяха, като батковците там, защото по лицата на тези млади момчета, младостта се беше отдръпнала. Бях дете... бях впечатлителен...
Преди две години, отидох там с приятели, а те не разбираха моите спомени. Заведох ги до мястото на кльона, а после и до самата гранична бразда, която и аз самият виждах за първи път. Един от тях реши да се изпи.... на браздата и другите двама, веднага откликнаха. Аз също го направих, но на мен ми трябваше смелост за това. Направих го... гледах право напред и не помръднах, но сърцето ми прескачаше. Не почувствах облекчение, а срам.
Знаеш ли, че утъпканата от твоите кубинки земя, още е различна, като белег, въпреки че телта я няма? Не те обвинявам, защото си бил там не по своя воля и си се молил автоматът да не гръмне, точно както и аз, но докато тази дамга стои на земята ни, ще стои и в сърцето ми. Бих дал живота си за всеки квадратен метър от нашата страна, но бих го дал и за това, никога повече да не я видя, оградена с бодлива тел.
За мен кльонът е символ на онази власт, но той ме научи какво значи свобода.
Извинявай, че се отплеснах и отново ти благодаря.