Краката ми са отделна единица от тялото,

бягат към теб, откъсват се от цялото.

Умът ми е заключен в клетка,

в плен е на любовна плетка.

Не се отдалечавай нито за ден!

Краката ми ще се откъснат от мен!

Тогава, мисля, ще ми се наложи

да оставя ума ми да се разложи.

Докато болката се уталожи...

Но сигурно ако разумът ми отново защрака,

от тягост ще се стопи на зъбна плака.

Ще останат тогава само ръцете окървавени

да протегна и да извадя очите, от теб заслепени.

И със зъби трите си педи коса ще изскубя.

Нима ако съм красива по-лесно ще те разлюбя?

И така от себе си осакатена,

ще се чувствам ли по-малко наранена?