Аз често нощем под звездите,

подминал къщния квартал,

съзирам гробищата тихи

с кипариси под полъх вял.

Параклисът, скамейки каменни

тъмнеят в самота, покой,

а само сенки безотрадни

пълзят във мрачния усой.

И бели са като луната,

спокойни -- като зимен ден

тез мрамори. Под тях телата

сковани са от дъх студен.

Тук всеки своя кът си знае

и няма разпри, ни борби.

Бездомно куче нейде лае --

мълчат съседите добри.

                   юли 1989 г.

                   гр. Сливен