Халюцинации, любими, в едно щастливо подземие...
Май осъмнах голяма... Не вярваш, нали?
Булчица няма, спокойна, затихнала.
Денят ме привързва към закачалка за двама,
такава, добра... и грубо одялана
виждаш ли онази стена?
Къде ти е палтото, кажи?
И разпраната риза,
не, не си знаеш силата,
виждаш ли я стената?
Какъв късмет, че обичам паяци.
А онази вина край пердето, умрялата?
И споеният въздух с биещото в гърдите ми,
малко лепнеща кръв и в стъклото, и в мислите,
мътният поглед...
Бели, бели цветя... Подари ми едно.
Ще го закача при душата си.
Докато минавам в тунела, цветята се венчават със сянката.
Чувствам се много стара, докато гледам света,
и така те преследвам...
в звънкия смях на мислите,
и тогава най-смело се чувствам, разбираш ли?
Затова е тази крачка, в сладостта на разтапянето
в сладкия стон на един глупав, глупав
залез по стената на тялото ни
и онзи тънък тунел, далеч от всички стаи и образи.
Само твоят, твоят...
И онази вина, тъжна, голямата,
че цялата съм заплетена от паяжини...
© Йоана All rights reserved.
Радвам се, че наминахте. Много сте мили. Светла вечер желая на всички ви...
