Отново безпризорни и разплакани
и скупчени под нощното небе,
словата избелели са, от чакане,
ни мащеха, ни майка ти не бе.
Животе мой, с тъга неприласканите,
опърпани, но жилави мечти,
по детелина суха стискат в дланите,
а те четрилистни са – почти.
И мислите с хвърчѝлата понесени,
за миг го обикалят този свят.
И помня всичките си пъстри есени,
до зима листопадите болят. ...