Химн на Девиците (по Бременските музиканти)
Клати се насреща престаряла кранта,
животът й минава вече на аванта.
Кой водица сипне, кой зоб или тревица,
горката и до днес остана си девица …
А беше, беше млада – охранена кобила,
първият й собственик кръстил я Сибила.
Сибила беше бърза, но толкова самотна,
миришеше ужасно, когато беше потна.
Вторият стопанин, впрягаше я рядко,
от миризмата бягаше – казано накратко.
С третия животът й бил забавен – в цирка,
но номерът й дойдеше ли – публиката свирка.
Така, така прокудена от хора и животни,
сякаш, сякаш никога не са били те потни.
И никой, никой не разбира тази участ тежка –
да бъдеш на Природата - една голяма грешка.
Четвъртият й собственик прикътвал я натясно
и бой, и бой разбираш ли, та станало й ясно,
не, повече не може така да се живее.
И ето я с вятъра свободна грива вее …
Кучка излиняла, настигна я, дотръчна,
доскоро бе живяла в топла, шумна кръчма.
Ала за да пази и да бъде много зла,
държали я „на сухо“ и без никаква храна.
Доли – кучката веднъж съвсем случайно,
отскубнала се хукнала – накъде незнайно.
Живеела скитнически, дишала свободно,
сключили с кобилката приятелство изгодно.
Две душици сродни, по пътя прашен – прашат
и от никой вече - не ще да се уплашат.
Към тях присъединила се и котка от Сиам,
останала от как се помни сам – саминка, сам.
А после анаконда, тигрица и слоница,
в небето извисила се една красива птица.
И те като другите сродни душици,
по някаква причина останали девици.
И ето всички те – изградили собствен град,
омраза в него нямало, ни жажда, нито глад.
А градът разраствал се – досещате се как …
Разбира се „in vitro“ без Любов, ни брак.
Потомството и то избягва хора и животни,
града напускат често, за да са самотни.
Гена си е ген – това е участ тежка,
да бъдеш на Природата – една голяма грешка.
