ОТРОВНАТА БАНИЦА

(приказка от Сава Попов)

Хитър Петър бил сиромашко момче. Баща му го дал да чиракува на един градски чорбаджия за прехраната. Чорбаджията нямал деца и живеели сами с жена си. Петър помагал в къщи: носел вода, цепел дърва, берял бурен и коприва за прасето.

Една неделя сутринта чорбаджийката разточила сладка млечна баница. Баницата не била каква да е, а чорбаджийска — с повечко захар, масло и яйца. Когато баницата се изпекла и се зачервила хубавичко, чорбаджийката я покрила с един месал да се задуши и да омекне. После тя се пременила, повикала Петра и му заръчала:

— Петре, аз отивам на църква. Ти насечи дърва и пази да не влезе някой в къщи. И да не ядеш от баницата! Сбърках, та вместо сол съм й сложила отрова! Ще се отровиш!

Като останал сам, Петър се повъртял из къщи и все поглеждал към тепсията. Той бил много гладен, пък и не повярвал на лъжата за отровата. Повдигнал единия край на месала, лъхнала го приятната миризма на баницата, попреглътнал и не можал да се стърпи — защипал, откъснал едно парче и си хапнал. Усладило му се… Без много да мисли, похапнал си добре. Преполовил баницата!

След това Петър отишъл на дръвника и взел секирата да насече дърва. Но като замахнал силно, дръжката на секирата се счупила. Той се прибрал в къщи, легнал на миндерчето и както бил нахранен и уморен, скоро заспал. Тъй го заварила чорбаджийката, като се върнала от църква. Тя повдигнала месала, видяла преполовената баница и го смушкала:

— Петре, Петре!

— Какво? — сепнало се в съня си момчето, скочило и затъркало очи.

— Защо си ял баница?

— Е-е-е — захленчил Петър, — като сякох дърва, без да искам, счупих дръжката на секирата. Уплаших се да не ме биеш и рекох да се отровя. Ядох баница и легнах да умра!…

Глупавата чорбаджийка му повярвала, започнала да се смее и му простила.

ХИТЪР ПЕТЪР И ОТРОВНАТА БАНИЦА

Израснал във семейство сиромашко,

разминал се със детството юнашко,

че още от дете бил даден за чираче

и нямал на кого дори да се оплаче -

тъй Петър от зори до мрак слугувал

и за живота волен в село си тъгувал.

На градски чорбаджия в помощ бил,

във къщи шетал, бурени плевил,

след туй берял коприва за свинята,

и брадвата въртял – сечал дървата,

почивка нямал даже и във празник,

а за стопанката бил все поразник,

който напразно хляба им ядял

и цял ден не работел – само спял.

Веднъж, в неделя сложила нощвите*

и още не изкукуригали петлите,

замесила с брашно, яйца и мляко

и захар две-три чаши – пребогато,

изпекла баница златиста, мека

с месалче я завила, та полека

сиропа сладък тя да си поеме

и после без дори да губи време

със нова фуста тя се пременила

и на чирака строго наредила:

- Внимавай, Петре! Много се не май,

че работата къщна няма край.

На служба в черквата сега ще ида,

след туй с приятелките ще се видя,

а ти веднага всичко разтреби,

до баницата хич не се докосвай ти,

че вместо сол, посипах я с отрова,

похапнеш ли – белята е готова…

В лъжата опашата не повярвал,

че глад свиреп до болка го докарвал,

тавата с баницата преполовил,

след туй полегнал, с черга се завил

и сладко, сладко в дрямка се унесъл,

но грозен вик край него се разнесъл:

- Кажи, защо от баницата ти си ял?

Подскочил Петър, както бил заспал,

с ръце очите търкал, мълчаливо,

след туй под нос замънкал жалостиво,

как всичко е извършил той от страх,

че брадвата строшил и ще яде пердах

и затова потърсил начин да умре,

като с отровна баница се наяде…

Нали била жената глуповата,

се хванала на Петра на лъжата,

усмихнала се и простила,

макар че с баница го нагостила.

* нощви – дървено корито за замесване на хляб.

Любомир Попов