Нараненият ден отминава.

Мълчи и градският шум.

Отново на ум си броя парите.

Пристъпвам упоен към големите лъскъви сгради,

а всеки блясък - стъклена стрела в очите.

Високите сгради стоят гордо, като монолити,

а там, най-отгоре, живеят мечтите.

И най-силните ще оцелеят,

и най-умните ще стоят до звездите.

А моят пламък тъй жалко трепери,

щом угасне, ме чака смъртта?!

Нима съм пореденият скитащ се пътник?

И аз ли ще тръгна, без да оставя следа?

Около мен се разхождат лица повалени, души притеснени,

по съдба събратя, от живота поразени, от блясъка заслепени,

вълци гладни, неоценени,

видно копнеят за големи промени,

здъвкани, изплюти,

от никого не чути!

Похотливи лешояди

с очи изтощени,

от видяното – разранени!

И най-силните от тях – поклонени,

и най-умните – усмирени!

Тъжно гледат света през обектива на депресията

и милно си спомнят за големите надежди на професията.

А тя – професията,

 внезапно изчезна във мъглата на рецесията.

И ето, бавно заспива.

Затварям очи и си отива.

Значението на думата мотивация

пряко виновна за моята лична деградация.

Накъде сега?

Надвеснал над камара от заплахи

Изпод дъжд от нежелани съдби,

опъвам гниещ чадър и тръгвам наплашен,

а то вали ли, вали.

Нараненият ден отминава.

Но то не ще ме остави, нали?

Изтривам обувки и прочитам табела:

Добре дошъл във хотел „Посредствен Тип”