Понякога, когато се изгубя

в шума на бързащите дни,

отивам да се търся ей, там, горе.

Нозете знаят пътя и вървят сами.

Извеждат ме по билото към края

на скалàта с остър връх,

пред нея аз да се покая

и себе си да срещна, затаила дъх.

Да се пречистя и да бъда нова,

свалила тежкия товар

на думи, погледи, нечисти хора,

целувайки свещената скалà – олтар.

За дар оставям си сърцето,

то винаги ме води там,

където срещат се душите и небето.

Тази скалà – това е моят храм!