Храмът
на живота –
сферата
на вричане,
в нас
изгражда
милото обичане
и позицията ни,
толкоз права,
пак поднася ни
жарава,
че със своя поетичен
глас
не заспиваме
в захлас,
а се борим
с корист
и с печал
и стихът ни –
заечал,
не допуска
низостта
на власт,
смилаща
любовната ни
страст,
в душата
спотаена –
в мъката си
примирена,
за да се превърне
в икона
на живота,
нарушаваща
на любовта
закона.
© Валери Рибаров All rights reserved.
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
