Храмът
на живота –
сферата
на вричане,
в нас
изгражда
милото обичане
и позицията ни,
толкоз права,
пак поднася ни
жарава,
че със своя поетичен
глас
не заспиваме
в захлас,
а се борим
с корист
и с печал
и стихът ни –
заечал,
не допуска
низостта
на власт,
смилаща
любовната ни
страст,
в душата
спотаена –
в мъката си
примирена,
за да се превърне
в икона
на живота,
нарушаваща
на любовта
закона.
© Валери Рибаров All rights reserved.
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
