И...
И...
Едно строшено пладне разпилява
горещите си бликове над мен,
една река, превърната в жарава,
тече през уморения ми ден
и слънцето се дави зад завоя
в подмолите на странен лес сребрист,
и тази звънка пустота е моя,
и свири вятърът с тополов лист,
и някаква магия разтопява
бездънния безпаметен покой,
и тишината като хладна лава
потича между брегове от зной;
и рибите проблясват сред водата,
в която плуват облак и небе,
и времето прогнила мрежа мята
и в старата си ладия гребе,
и часовете губят очертания,
и стават само сънен силует
и сянка в нереални мироздания
и сплав гореща от “преди” и “след”;
и няма нищо –
само светла бездна
от времена, заспали летен сън,
и тишина, в която всичко чезне
и става само сянка, само звън
и нищо друго –
само късно пладне,
в което лудост слънчева струи,
горещи часове от вечност хладна
и безконечна върволица “и...”
© Валентин Чернев All rights reserved.
