И "днес" ще се превърне в метафора
Преди светът съвсем да ме отлъчи,
държа на мойто "аз" – простак наречен:
да кипва виното във стари бъчви
и хлябът в подница да е опечен.
Цървулът да заеме свойто място
в музея на чепиците излъскани.
Бомбето, дето все го стяга тясното –
до овчия калпак, от бедност скъсан.
На майка си ръката да целуне
келешът с вратовръзката надменна.
Баща си без причина да прегърне
и на ракия двамата да седнат.
По съмнало петли да кукуригат,
че вече е метафора петела.
Започне ли росата да се вдига –
косачите на път да са поели.
Не е каприз съдбата. Нищо лично.
И шаекът не е коприна вносна.
Звучи ли ви напевно-архаично? –
простете този грях – да ви докосна...
© Димитър Никифоров All rights reserved. ✍️ No AI Used
