И е бяло, до болка е бяло.
Как прилича на детство, на снежен човек.
Там, във времето, дето е спряло
и оглежда навярно безкрайно за теб.
И е тихо, до болка е тихо.
Как прилича на плач, остаряла асма
и се мъчи, като мене да вика,
а не може – тя толкова, много сама.
И е мъчно, до болка е мъчно.
Как прилича на рани от стъпки по път.
И навярно била съм и сръчна,
днес ги връзвам, а все кървят, все кървят. ...