... и грейна от надежда по-зелена...

Разнищените крайчета плета
на мислите си. Черните прескачам.
Аз помня тези влюбени лета –
заспали там, в сърцето на косача.
Сред росните поляни повей тих,
стаявам се... Душа на пеперуди
с прашец от цвете пиша нежен стих,
летата да целуне и събуди.

Наточена е тънката коса.
Върви, косачо, слънцето напече,
откос и болка. Ще я понеса.
Изглежда като жива отдалече,
тревата и трепти от онзи звук,
полегна тихо, даже не простена.
Изправи се, по-жилава напук
и грейна от надежда по-зелена.

И в нея още живо е пламти
и с медените чанове напява
и тихичко кълни, кълни отава...
Сърце на лято... В него – аз и ти...