И на сто години да стана
Казва ми поетеса млада:
"За каква Любов пишеш, драга?
Да не си на шестнайсет?
Не ти отива на тази възраст зряла!"
Милата! Може би си мисли,
че деменция ме е хванала
и какво е Любов съм забравила.
Май все още не е разбрала,
че Душата си остава млада
и никога не спира да иска
Любов, топлина и взаимност!
Когато си на шестнайсет,
си с розови очила
и светът е в краката ти -
обичаш, напускаш, раняваш,
лекомислено дните си пропиляваш.
А зрелият човек,
бил той мъж или жена,
знае как да търси Любовта,
не се впечатлява от кухи фрази
и надути словоизлияния,
търси нежност, топлина, доброта,
искреност и доверие в Любовта.
Мъдър е. Знае как да обича,
не може да си позволи
живота си да пропилява
и да тича след някой,
който не си заслужава!
Отдавна е загубил розовите очила,
старостта безмилостно приближава,
затова изцяло се отдава
на Любовта, която дните му огрява...
И много ми се иска да видя
тази госпожица млада
след още толкова години,
дали за плетки и манджи ще разказва,
или мъдри слова за Любовта ще реди.
Дали ще си спомни какви ги е приказвала?
А аз... и на сто години да стана,
какво е Любов, едва ли ще забравя!
© Валентина Иванова All rights reserved.
