И нека си припомним
Ела, седни до мен. Да помълчим.
Чуй - вместо нас говори тишината.
Не я прекъсвай. Нека да крещи,
да ни пронизва като фар в мъглата.
Със теб отдавна спряхме да болим,
очите ни са прашни от безсилие.
От векове сме толкова сами,
че вече няма кой да ни открие.
Ръждясахме от чужди дъждове,
а сълзите пресъхнаха от суша.
Ела да помълчим. За миг поне.
И нека тишината да ни слуша.
Навярно си столетно уморен
от бродене по друмища бодливи.
Но както някога ела. Седни до мен.
И нека си припомним, че сме живи.
© Христина Мачикян All rights reserved.
