И нека всеки пише...
По стиха на Валери Станков - "Надпис на камък"
„Страшни времена настанаха,
всеки пише, никой не чете."
VІ в. пр. н. е. в Асирия
Не съм самотна, но понякога сама
се чувствам - състояние душевно...
Запълвам листа бял и с радост, и с тъга,
и да споделям с някого ми е потребно.
Напрегнат стана пустият живот,
приятелите по чужбината изпуснах...
Сама останах - овехтелият кивот
на родината свидна не напуснах...
Освен да рáботя, да чистя и пера,
да любя, да съм майка, домакиня,
прииска ми се и във моята душа
да може още някой да надникне...
Записвам тихо - ред след ред редя,
душата си излъсках я, за показ,
и тъй ли никой за секунда не се спря
за да надзърне... сигурно е грозна...
Пък чиста е, и бяла - няма накъде -
да търкам още - ще я доизтрия,
прозрачна, лека, полъх ще я отнесе -
затуй май по-добре да си я скрия...
да имам си поне парче за черни дни,
сега не трябва, никому ненужна -
добре ще си я пазя - всичко се върти
и знае ли се - може нейде да послужи...
а думите, изписани на белия ми лист,
линеят с изминаващото време,
и радостта, тъгата, поривът най-чист,
за чуждото съзнание са бреме...
а уж са тъй красиви, думите ми свише
и уж със тях научих да боравя...
но никой не чете, а само пише, пише...
вода тече и всичко се забравя...
пък пише ми се, Боже, знам, че са излишни
прашасалите мисли във душата ми - дете...
И нека всеки, щом потребност е, да пише...
с надежда някой нявга да го прочете...
© Мила Нежна All rights reserved.
