...и някога

  И някога горда аз тебе поглеждах -
  високо вдигната бе моята глава,
  аз обич не давах, аз гледах с насмешка
  на всички, отдали се на любовта.

  И вярвах, и мислех, и знаех,
  че бях дала дума една:
  да бягам далече, далече от всички,
  далече наи-вече от любовта.

  Сърцето от камък, душата - желязна,
  любов не усещали те до сега.
  Твърда, уверена и много властна,
  никога аз не изпитвах вина.

  Любов ми предлагаха аз я отхвърлях;
 давах надежди, убивах мечти;
  не вярвах на никой и никой не исках -
  вина не усещах до днес, може би.
  
  Болка, страдания бях причинила
  без капчица съвест от моя страна,
  без да имам какво да загубя,
  аз мразех хората,намразих света...

  ...но  оттогава много време измина -
  повярвах внезапно аз в любовта. 
  Изведнъж се влюбих, обикнах го силно -
  тя за мен стана най-важна в света.

  Обещания чувах, вярвах му силно,
  мечтите крепяха ме в трудните дни
  и вярвах, че заедно ще бъдем до края -
  обичах го силно,а той мен дали?!

  Разбрах изведнъж, че той ме е лъгал...
  знам, че не иска мене сега.
 Обърна се бавно, изрече ми "сбогом"
  и без мъка и жал се изгуби в нощта.

  Сбогом ти казвам щом ме излъга,
  сбогом ти казвам, но сърцето мълчи.
 Любовта, която тогава изгубих,
  живота и сърцето ми тя  разби.

  Сега аз съм празна, с нищо в душата,
  сама и обидена пак на света.
  Не чувствам, не мисля, не искам аз нищо -
  живея колкото да не умра.

  Дори и да стане, дали ще ви липсвам,
  дали някой, някога ще се сети за мен?
  Не знам и не вярвам в живота измислен -
  той е лъжа, той се срути за ден.

  Молих, плаках, говорих с него,
  до болка наранена от него сега,
  аз вече бях друга - на никой не вярвах -
  бях жалка да моля за любовта.

  ...а някога горда аз тебе поглеждах,
  високо вдигната бе моята глава,
  аз обич не давах, аз гледах с насмешка
  на всички, отдали се на любовта.