И няма, няма
Пътеката с обрулени листа по нея.
Тревата прегоряла, чак до корен.
Дърветата тъгуват, а гнездата зеят.
Боледуващ е денят от спомен.
Минутите – затворени. Прояждат
последното очакване за слънце.
Зад облаците залезът се ражда.
Вали дъждът, на пресекулки хълца.
Окото на нощта е тъй голямо,
поглъща улици и покриви, и къщи.
Воал от тишина - прозрачност само,
не пуска вятъра, назад го връща.
Самотен спира до изтлялото огнище,
заравя пръсти в пепелта обречен.
И няма, няма… Болката го нищи.
За огън рано е. За въглен късно вече.
© Ани Монева All rights reserved.
