И още за поетите... и хората
Свещта догаря. Птичи крясък
се гмурва с мислите в нощта.
Един бял лист, уви, прашасал.
Две чаши, не с ром... С тишина.
И няма болка. Просто мракът,
проронва нещо. В миг сълзи,
издайнически се промъкват,
проблясват смело. В две очи,
оглежда се без грим Животът,
по-малко сбръчкан, по-узрял,
пак щял да изкачи Голготата,
но вече... с подходящ товар.
Но все забравя. Твърде лесно,
се връща в грешното Преди.
Обиква себе си... Той вместо,
из материалното – лети в мечти.
Тъй често вярва. После страда,
неразпознал сред куп лъжи,
парченце истина... Белязан е,
с душа да пръска светлини.
Ти може би не го познаваш?
Не виждаш твоят - мил Живот?
Какво пък. Ти печелиш. Давай!
Щастливец си! Той – Дон Кихот!
Човек се става! Цел e,... звание,
той с плът и кръв е бил, вовеки!
Поет ли? Странник... с Обаяние,
подвластно само на... Човекът!
© Ангел Колев All rights reserved.
