И ритъмът ми хич го няма
Понякога не знам какво да правя,
а друг път - смелостта не знае.
Окичвам я главата с безразсъдство
и впускам се като във корида
с новите си рогати аксесоари -
срещу твоя бял, отстъпващ плащ.
Вчера бе единственият,
а днес поредният ще си,
отрекъл се от мен,
но несъгрешил...
Понякога крепя се на конците на съдбата,
ала тънки са, а може би й доскучава.
Оттеглям се в най-прашасалия кът
на сцената и чакам кулисите да вдигнат.
Замислям се и искам да заплача,
ала през дървените ми пролуки
само слуз на снопове потича.
Потапям пръст да ги запуша
и не боли, само ще ти се повдигне...
... Съжалението и въоръжената ръка.
Не с домати и яйца, а със стърготини...
Да не ти е жал... дърво съм!
Цяла, непокътната,
а вътре куха...
Пръстените ми живот
... кой ги вижда.
Ала и сърцето няма как да ги посочи...
Понякога щастлива съм и с тази роля,
важно е да си на сцената, предизборно.
Да се молиш някой крак да счупиш,
та да влезеш сетне с папагал на рамо.
В далечината там пече ти на главата,
загниваш под огромния прожектор
и се пулиш, замирисал им на изгоряло.
Отсичаш се в предпоследна метаморфоза,
да си набиваш пироните до сърцевина,
че си желан и за добро ще те използват.
Сега не знам... Да те чакам ли или да лягам?
днес, към 4 сутринта...
© Нежното Ласо All rights reserved.
