И само молех да не съмне.

Да не си отидеш пак от мен.

Как молих утрото да те не буди,

да не ме разделя Бог със теб!

Но борба с природата не бива.

Всичко следва своя кръговрат.

И ако брат брата не обича,

защо го има този свят?

Любови много – истинска една.

За цял живот остава тя.

Въздишка сетна, прегръдка плаха.

Тежи на душата – съдба.

Ще си тръгнеш, ала миг поне

поспри ти, утро – не дохождай!

Отронените сълзи две

обратно във сърцето не забождай!

Но нито утрото бе милостиво,

не трогнаха те и сълзите по моето лице.

Уви, не мога да те спра, разбирам,

но пак се молех да не съмне…