От север на сърцето никне мъх,
от изток не съзирам светлината,
болезнено накъсан, всеки дъх
затяга само примката позната.
И сивото отдавна не е цвят,
а плесента – преляла всяка дига,
и всеки ден – повтарящ се цитат,
в измачкана от употреба книга.
А вятърните мелници зоват,
крила размахват, вихрено, не спират.
Отдавна донкихотовците спят,
или пък просто тихо вегетират.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
