И стигнеш ли на пътя края най-подир
Каквото имаш до трохичка си раздала
и следваш неотклонно своя трънен път,
от остри камъни нозете ти кървят
и всяка нощ за теб безсънна е и бяла.
По всеки стръмен сипей каменист и рът,
събираш думите и болката до смърт
доказва им, че ти напук си оживяла.
След злостни думи по-високо си летяла.
И стигнеш ли на пътя края най-подир,
в душа ранена неведнъж ще търсиш мир,
каквото имаш, а и нямаш ще ти вземе,
смъртта щом дойде тихо сетния ти ден,
но ти ще знаеш, че стихът ти подарен,
ще надживее теб и земното ти време
© Надежда Ангелова All rights reserved.
