И сянката моя бяга от мен
Летни емоции...
Моята сянка, горката –
мисля, от мен се срамува:
крие се зад полата ми
и подозирам – ревнува
от това, че щастлива
по плажа летен с друг крача
и я оставям страхливо
след мен без дъх да се влачи.
Или пък се възмущава
от туй, че сплитаме длани,
а хладна водата остава
под сенките ни събрани.
Моята сянка, горката –
явно, че негодува.
Просна се във краката ми -
тръшка се – не се шегува.
Но – да ме контролира?
Бързо забравям за нея,
когато жестикулирам,
и – чисто луда – се смея;
когато плувам в очите му,
а той, нехайно усмихнат,
с привидно безразличие
кара в мен всичко да кипне.
Слънцето спира отгоре
от мене огън да вземе,
сянката моя престорено
кротко в краката ми дреме.
Своята сянка полага
хищникът тихо до нея.
Сянко, поне ти му избягай,
аз дъх да поема не смея!
© Венета All rights reserved.
)
