И същите сме, и не сме
Дъждът притихва бавно зад прозореца
и капките приличат на сълзи.
Ветрец изтръска клоните на ореха,
далечен гръм просторът отрази.
Лицата си от любопитни скривахме
и мракът бе от всичко най-желан,
когато идвахме и си отивахме
от пазещия тайната таван.
И лудвахме от думички отронени
при ласките ни след любовен глад.
Затваряхме милувките във спомени,
не се обръщахме ни миг назад.
И страстите оставаха заключени
в очакване на следващия път.
От утре няма да е нужен ключът ни,
не ще ни трябва и любовен кът.
На входа мълчаливо се разделяме.
Навън е мрак и вече не вали.
Един във друг за сетен път се вглеждаме.
И същите сме, и не сме, нали?
Заключваме във миналото страстите,
разделяме се с "нашия" таван,
а ключа хвърляме във храстите.
Но сенките ни ще живеят там!...
© Роберт All rights reserved.
