И тая нощ

И тая нощ ви галя

с осанката на поглед сътворен.

Опитвам се да зидам с камъни Вселената у мен.

А мислите ми като въгленче

сред пепел парят,

додето старостта им млада

младата ми старост изпреварят.

Две светли чудеса ръце протягат

да ме открият като лидийската паричка.

Когато за сън прозорците се стягат,

а моите надежди са като от плод кокичка.

Трепти енигмата на нощното небе,

безцветни пламъци свидетелствуват живота.

А в светлина обляно Неизвестното пое нанякъде

вглъбено в неизпятата си нота.

Не съм във тяло. Оставих го да вдишва прозата отминала.

И да издишва на несполуките отровния пелин.

А аз с духа си като страж застинал

и верен на творящия „амин”.

Пух от глухарче съм и ето че политам -

в костюма нереален от мечти,

към светлината на магическия диск.

Но аз не зная той защо тъмнее като гише

затворено от непремерен риск.

Не съм допускала, че може да се случи.

Изгубих толкоз стари думи и баналности.

Дали изчезна като красотата на Белучи

или потъна в паралелните реалности.

Останаха ми звездните фенери-двата,

в които като светлинна буря пламък да гори.

Да са вестители като на всяка ера-светлината.

Сред балдахинни нощи да ме къпят със лъчи.

Мене- идеята на вечността с пети забодени

във хълбоците на земята.

Наметната със плащ от небеса

в любовното сърце на вечно лято.

Дали ще мога спомени да отнеса

да заблестят като старинни накити в духа ми

защото луда съм по чудеса-изтънчени,

вклинени в любезните ми сетива.