И в тишината от умора побеляла
Отхвърлям думите - суетни,
завистливи.
Завиждат те на словото излято.
Отхвърлям всички думи колебливи,
изречени в умиращото лято.
Вулканите единствено ме сгряват,
облели с магма птиците в небето.
Гнездата им от ужас опустяват,
а после спуска се небитието.
На верния си хълм в екстаз пристанал,
се припознавам в ято силуети.
Чрез шепота им нощен и потаен
ловя слова на мъртвите поети.
За да осъмна обезсилен до примала,
дълбоко усъмнил се, че живея.
И в тишината от умора побеляла
денят остатъка от мен да разпилее.
© Младен Мисана All rights reserved.
