И всичко свърши
Ще попитам дъжда къде си сега.
С вятъра ще говоря какво правиш.
Вълните ще попитам как си,
а лъчите ще ми отговорят със коя…
Дъждът ще ме залее и ще каже, че си тук.
Вятър ще да ме повее и ще сподели, че мене чакаш.
Вълни ще ме обгърнат и ще зная, че още мен обичаш.
Лъчи ще ме огреят и ще доловя, че няма да съм пак сама.
Умът със ледена омраза твоя свят ще прокълне,
а сърцето с пламенна любов отново ще го създаде.
И тъй, във него нова сила ще се зароди,
и ще бъдат нови моите мечти.
Сама стаена там във ъгъла… сама и с чаша вино във ръка
ще си повтарям, че и в мен гори надежда за бъдни времена.
За дни, в които ти ще бъдеш с мен
и няма да си слаб, нито наранен.
Една надежда, изпълнила живота,
с едната мисъл нова, запята пак с нова нота.
Надеждата, че пак две души ще търсят път,
че ако го няма заедно, ще го създадат.
Надеждата, че две сърца в едно ще затуптят,
а две тела наедно ще изгорят.
И тогава, поглеждайки назад, нова песен ще запея.
че туй, което аз бленувам
(и с което най-вече се сбогувам)
е онуй, което аз копнях и което пак аз погубих.
Да бъдем заедно сега и във вечността.
Това и още многото неща
ще си останат просто една мечта.
“Продължи напред по пътя!” - ще кажеш,
ама пътят си ти, а тебе те няма…
душата към тебе посяга
и губи се в нежна измама.
Ще попиташ: “Защо?”
И в очите си отговора си ще намериш,
защото всяка нишка в тях прошепва го,
а изречението кънти
и “Аз не те обичам вече!”
за малко да те оглуши.
И за финал какво остана…
Един спомен скъп
и една дълбока рана.
Мирослава Божкова
Май, 2008
София
© Мирослава Атанасова All rights reserved.
