Игри на вятъра
Душата ти е вихър сладострастен,
понесъл от капризната акация цветчета,
неукротим, прескочил в топлата ми пазва,
забравил после дълго да излезе.
Погъделичкал палаво гръдта ми,
усмихнат ме поглежда, уж виновен...
Да види сърдя ли се за играта,
или след миг отново да повтори.
И пак се спуска ниско до асфалта,
помита прах и листи непотребни.
Завихря се любовно във липата,
набрал поредния букет сърдечност.
А аз се смея, толкова е сладък –
по-щур ветрец не ме е имал...
С конец от паяжина го улавям,
във пазвата си го зашивам.
© Геновева Симеонова All rights reserved.
